Старобългарските шамани

Наличното градиво от паметници и от изследвания, появили се предимно в последните две десетилетия, е достатъчно за достоверна реконструкция на българското шаманство като самостойно явление в нашето културно-историческо наследство. За да улесним този пръв по същество опит, е необходимо да изложим постигнатото в науката за шаманството, което е въведено в световната културна панорама сравнително отскоро, макар да е обект на системен научен анализ още от средата на миналия век. Непълнотата на сведенията за него и преди всичко предопределеността на гледната точка на изследвачите са породили противоречиви тези за същностните му черти, потекло и териториален обхват. В края на XX век шаманството вече е мъртва старина и липсващите звена в данните за него могат да се открият в традиция като нашата, в която то е обект на археологията и затова е останало вън от полезрението на изследвачите. Нововъведените извори, заедно с непрекъснато обновяващия се инструментариум в подхода към него, ще наложат съществени поправки за ролята и мястото му в световния ток на идеи, но заявената цел — реконструкцията, ни задължава да се придържаме при представянето му към безспорно установените негови белези, чрез които първоначално ще бъде разпознато шаманското в изходния материал, а при засягането на спорните въпроси, направеният от нас избор, когато това е възможно или когато е наложително, ще позволи да бъде изяснена предварителната ни нагласа за своеобразието на самото явление.

В няколко значителни изследвания върху историята и културата на испериховите българи, славяните и траките (Бешевлиев, Овчаров, Добрев, Богданов, Маразов), както и върху собствено българската традиционна култура и фолклор (Арнаудов, Георгиева) същността на шаманството е разисквана многопосочно и в този смисъл домашната научна традиция по неговата проблематика не само престава да е зависима от чуждата, но и със своята зрялост и пълноценност задължава именно тя да бъде отправната при очертаването на самото явление.