Балкански случки, войни и легенди

Балкански случки, войни и легенди

Ние сме балканци и пленници на общо минало и частни легенди. И в ХХІ век не спираме да чертаем нови граници в долния десен ъгъл на обединяваща се Европа. Имаме проблеми с историята и с войните. Затуй без амбиция за някаква окончателна истина съм успоредявал последната босненска война с разни други отдавнашни или скорошни кървави балкански безсмислици. Отбелязал съм някои затъмнени епизоди от миналото. Историята, казват някои, е лоша учителка, но аз виждам проблема в учениците. Ние сме си повтарачи. Което не сме научили навремето, наваксваме го в извънкласни занимания - по площади и бойни полета. Велко Милоев Авторът, бивш журналист, е работил през последните десет години като "международен миронаблюдател и демократизатор" в Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово. Написал е "Салата от глухарчета. Босна между две войни" (1999). В тази книга анализът на въоръжените конфликти в бивша Югославия, на тлеещите и днес етнически и религиозни вражди е сладкодумно размесен с личните истории на много хора, с "близки" наблюдения върху бита и нравите на западните ни съседи, с къде сериозен, къде шеговит анализ върху отколешни или модерни балкански митове. Авторът за себе си (Из книгата) Аз съм евроориентиран балканец. Българин. Не мога обаче да кажа, че обичам всичко българско и родно. Като на повечето българи, драга ми е природата, особено чистата, но не съм в състояние да обичам територии, квадратни километри. Въобще не се научих силно да любя и мразя. Не само враговете, но дори самата омраза не мразя, а се опитвам да й правя дисекция и да я препарирам за показ. Все пак се смятам за патриот и написах тази книга точно защото не ми е все едно в световен рай, в балкански пъкъл или в неутрална санитарна зона ще живеят хората на "таз земя"... Моята загадъчна славянска душа няма никаква нужда да търси утеха и опора в предисторията, древността или Средновековието. Народите обаче имат такава потребност и ключовият момент, когато индивидът трябва да си оправи сметките с агресивния национализъм, е разбирането, че не преставаш да бъдеш достойна личност, дори патриот, преставайки да се идентифицираш със самопровъзгласили се лидери, които, докато ти пишат историята, си оправят настоящето, че и бъдещето на децата си. Из предговора на книгата През 2006 година на финалите на Световното първенство по футбол за първи път игра отбор от балканска държава, която вече не съществуваше. Вдигна се обаче още едно ново балканско знаме пред сградата на ООН, а друго си чака редът. На 3 март заедно с вестника си получих като подарък карта на Велика България. Същия ден за кратко загубих чувството си за реалност на големия митинг на площад "Александър Невски". Няколко месеца по-късно Фюрерът стана втори на президентските избори. През пролетта на същата година в "моята Босна" започнаха да разкопават пирамида, много по-стара и по-висока от Хеопсовата. Медиите обявиха, че цивилизацията е тръгнала от Балканите към Европа. Междувременно един академик от друга малка и млада балканска държава разчете Розетския камък на забравен, но древен балкански език - най-старата писменост в света. Станаха и други открития. В Долината на пирамидите откриха още по-стара световна азбука. Състоя се и световно по волейбол със същата изчезнала от картите държава и България я победи в мач за трето и четвърто място... ... Написах тази книга, защото сме си балканци и пленници на общо минало и частни митове. Заради неспиращото чертаене на все нови и нови граници в долния десен ъгъл на обединяваща се Европа. Заради няколкото етноконфликти - горящи или тлеещи според туй, колко силно веят над жаравата ветровете на разните национализми. И заради смешното, надявам се, което съм видял и имам да ви разправям от пътуванията си като международен гастарбайтер. ... Ние на Балканите имаме проблеми с историята и с войните. Не само че всеки народ си има свои официални и недотам версии на общата ни история, ама му ги пренаписват циклично и академично. А популацията чете вестници. Затуй без амбиция за някаква окончателна балканска истина съм успоредявал последната засега босненска война с разни други отдавнашни или скорошни кървави балкански безсмислици. Отбелязал съм някои затъмнени епизоди от миналото, които бяха пропуснати в учебниците на моето поколение поне, а няма да ни ги покажат и по телевизията. Историята, казват някои, е лоша учителка, но аз виждам проблема в учениците. Ние на Балканите сме си повтарачи. Което не сме научили навремето, наваксваме го в извънкласни занимания - по площади и бойни полета. Като не си знаем историята - нито "нашата", нито "тяхната", тя ни се случва отново и отново; през едно-две поколения, а напоследък - и по на гъсто. Обаче не се вземам прекалено сериозно и се надявам на читателски усмивки, когато ровя в юнашките и всякакви митове, които уж оправдават разните ни отдавнашни и днешни нелепици, или като разказвам смешни случки от всекидневието, пък опитвам да надничам в коравите ни балкански глави и чувствителни славянски души. За границите, за българите, за белите у съседите (Из книгата) Офиицалната, изтъкана от митове, история - не само на Балканите - трябва да оправдае чрез някакви надличностни идеали собствеността, алчността и агресията... През миналия век границите на Балканите са се променяли в резултат на две балкански, две световни и няколко по-малки войни, а вече в края на века, покрай разпадането на Югославия видяхме три "официални" войни - в Словения, Хърватска и в Босна и Херцеговина; четири "въоръжени конфликта" - в Косово, в Северна Македония и в Южна Сърбия (където действаха съответно три албански "освободителни" армии), плюс нападениено на НАТО срещу Сърбия. При това етнически напрежения има на още много места. Стремеж към автономия и сецесия - като действие или като достатъчен потенциал - е налице в Република Сръбска и сред хърватите в БиХ; във Войводина в Северна Сърбия; сред бошняците мюсюлмани в областта Санджак - Южна Сърбия и Северна Черна гора; сред албанското малцинство в граничещия с Албания югоизток на Черна гора; в граничещия с Албания и Косово северозапад на Македония; у нас - в Пиринска Македония и в районите с компактно турско малцинство. Историческата тенденция е ясна: на Балканите, чиято етническа карта е шарена като черга, съшита с тънки конци от дебели парцали, първо са се освободили сравнителни големи държави; от тях се отделят нови - някои с население, по-малко от това на големите европейски градове, - но и те се оказват недостатъчно етнически хомогенни и все по-малки малцинства искат самостоятелност. И ако политическите им действия най-често са неприемливи, оплакванията им от неравнопоставеност обикновено са справедливи. Докога, бе, "братя"? ... Къде сме ние? Равносметката от миналото излиза проста и нерадостна - не сме пропуснали шанса да воюваме и освобождаваме, да митингуваме и да се опияняваме под знамената на който и да е актуален ...изъм, не сме останали безгрешни в никоя комай от масовите националистически лудости на Европа. Сещам се за два плюса само и не ги подценявам ни най-малко. Българите не са извършили организирани и широкомащабни изтребления на "други". Второ, за разлика от съседна Югославия, нямаме все още в съвременната си история, след разпада на Системата, въоръжени сблъсъци на етническа основа. Но имаме потенциал. Преди няколко години един български поп, известен с активната си позиция и действие по етно-религиозните въпроси, даде за столичен вестник експресивно, образно, но и много точно според мен описание на въпросния потенциал. Цитирам го по памет. "Етнически сблъсък? Дайте ми две каси ракия, няколко стари пушки и десет хиляди лева и до сутринта Кърджали ще пламне." Допускам, че на читателя не му се вярва толкова лесно да стават белите. И в моята Босна не са вярвали, че съседи, живели заедно сто години, заедно вдигали къщи и сватби, празнували заедно Коледа, Байрам и Първи май, ще почнат да трупат пушки и бомби в мазетата. Не са вярвали до последно, че войната идва - като че ли напук на здравия разум, на новините по телевизията и на народната мъдрост - чак докато мечката, заиграла в двора на комшиите, не влязла и в техния. Какво можем? (Из книгата) Трябва да спрем да сънуваме миналото и бъдещето, докато проклинаме настоящето. Да си дадем точна като в бизнеса сметка за ограничеността на историческия ни избор, за истински ценното в запазеното наследство, но и за пропуснатите шансове. Да спрем да се сърдим на света, на който сме дали ранния Ренесанс, компютъра и киселото мляко, пък той, светът, който през нашето славно минало говорел на немски само с конете си, днес кара мерцедес с бордови компютър, слага си мюсли в йогурта, без понятие да си има, че бацилус булгарикум виреел само в нашия климат. Не получаваме приходи от имитациите на гордост, нито ни чака награда за историческо вайкане и актуално самосъжаление. Вместо това малко лично чувство за срам може и да помогне. Повече скромност и здрав разум. Трезвост... Можем ли веднъж, на трезво, в утрото на нова ера, да си оправим сметката заедно с кръчмаря, вместо да продължаваме да пием, пеем и ядем на историческа уж вересия, колективно да мечтаем как ще му палнем на кръчмаря къщата, а кръчмата ще си остане наша? Тая кръчма, балканската, е бивала много уютна в определени вечери, но погледнато отвсякъде, си е пред затваряне. ************************************************************************** За автора Велко Милоев е роден през 1956 година в София. По образование е инженер, но рано разбира, че словото го обича повече, отколкото той обича метала. Работил е повече от десет години като журналист, най-дълго - като редактор в седмичника за книгите "АБВ" и във всекидневника "Континент". През 1996 г. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа го избира за член на мисията в следвоенна Босна и Херцеговина, а след това продължава да работи като консултант за различни международни организации в БиХ, Черна гора, Косово и Азербайджан. През 1999 година излиза книгата му "Салата от глухарчета". Преди седем години написах "Салата от глухарчета" с подзаглавие "Босна между две войни". Първата бе наскоро завършила, а втората, намекнатата, не се случи до днес, но и още не мога да я обявя за напълно невъзможна. В "Салатата" имаше повече въпроси. Днес имам повече отговори и повече тревоги. Автор е и на: Нанокомпютър за вашето дете. Сборник с фантастични разкази. 1988 Седем български екстрасенси. Интервюта. 1991. Островите на съкровището. Детска книга-игра. 1994. Където не сте били. Кутийка с разкази от Велко Милоев и илюстровани пликове от Димитър Стоянов-Димо. 2001.

Оценете

Вашето име:


Вашето мнение: Важно: HTML is not translated!

Рейтинг: Лош            Добър

Въведете кода от картинката: